Как на практика обаче става тълкуването на правото на ЕС? Това най-лесно може да бъде разбрано с неговото онагледяване. Като  пример можем да вземем популярното напоследък решение на съда на ЕС от 14 март 2013г. по делото Мohamed Aziz срещу Caixa d’Estalvis de Catalunya, Tarragona i Manresa. Това решение дава тълкуване на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори, като косвено се засяга и принудителното изпълнение. В нашата страна тази директива е транспонирана в Закона за защита на  потребителите. Цитираната директива, както и нашият закон се опитват да защитят потребителя, който е в положение на по-слаба страна в отношенията си спрямо продавача или доставчика /в конкретния случай – банката/ от гледна точка както на преговорните си възможности, така и на степента си на информираност.

Няколко думи за фактите по спора, в рамките на който се е наложило съдът на ЕС да даде тълкуване на посочената директива. През месец юли 2007г. г-нAziz  подписва договор за кредит, който обезпечава с ипотека на семейното си жилище. През месец юни 2008г. се преустановява плащането на вноските по договора за кредит. В договора за кредит е уговорено, че банката може да обяви целия размер на кредита за предсрочно изискуем, когато кредитополучателят не изпълни на падежа задължението да внесе част от главницата и лихвата по кредита. Въз основа на така направената уговорка, Банката отправя покана за плащане до кредитополучателят, която остава безрезултатна, поради което подават молба за започване на принудително изпълнение. Съдът изпраща разпореждане за изпълнение, но г-н Aziz не предприема действия по изпълнение, нито подава възражение срещу нея. Следва публична продан на имота, на която не се явяват купувачи, поради което цената на имота е намалена наполовина за следващата продан и купувачът придобива имота на г-н Aziz за 50 % от неговата първоначална цена. След като е изгонен от имота, г-н Aziz предявява иск за установяване нищожността на клауза от Договора между него и банката, според която банката има възможност не само да иска принудително изпълнение върху ипотекирания имот, за да събере евентуално вземане, но и за тази цел директно да определи размера на задължението, като представи съответно удостоверение за този размер. В рамките на така предявения иск, испанският съд спира производството по делото и отправя преюдициално запитване до съда на ЕС, при което наред с въпросите за неравноправните клаузи в сключения договор се поставя въпросът и за производството по принудително изпълнение и по-конкретно за невъзможността в неговите рамки да се поставя въпросът за нищожността на клауза от договор между потребител и доставчик/продавач. Такава възможност възниква за потребителя в по-късен момент, а именно в рамките на исковото производство, когато обаче за потребителят биха могли вече да настъпят неблагоприятни последица. В случая такава последица е продажбата на семейното жилище на кредитополучателя.

Такава възможност предвижда не само испанският процес, но и българският и именно затова това решение е толкова важно за нас. В рамките на заповедното производство, което всяка банка може да образува само въз основа на извлечение от счетоводните си книги, което показва неизпълнение на задължение на кредитополучателя, съдът издава заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист. Кредитополучателят разбира за издадения изпълнителен лист от съдия-изпълнител, когато вече е образувано изпълнително производство и е започнато принудителното изпълнение, в рамките на което могат да се запорират движими вещи и вземания и да се възбраняват недвижими имоти. В така нареченото заповедно производство не може да се иска обявяването на нищожност на уговорка от сключения между потребителя и насрещната страна договор, не може и да се възразява срещу размера на едностранно определените от икономически силната страна размер на възнаградителни и наказателни лихви.

Една от защитните норми, а именно член 6, параграф 1 от Директивата предвижда, че неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя. Според тълкуването, дадено и в предишни решения на съда, това е императивна разпоредба, с която се цели замяната на формалното равновесие, което сключения между страните договор установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, такова което може да възстанови равенството между тях. Освен това съдебната практика на съда на ЕС е застанала на позицията, че националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директивата, и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика.

Всички тези права, които посочената Директива, а и нашият Закон за защита на потребителя предоставят на потребителя с оглед възстановяването на равенството между него и производителя/доставчика на стоки и услуги, са много важни и биха били много полезни, ако се осигури възможност за тяхното своевременно и ефективно прилагане в реалните, житейски казуси. В описания по-горе казус, разглеждан от Съда на ЕС е дал следното тълкуване на Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори: Директивата трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска правна уредба на държава членка като разглежданата в главното производство, която не предвижда възможност в производство по принудително изпълнение върху ипотекиран имот да се прави възражение за неравноправност на договорна клауза, въз основа на която е издаден изпълнителният титул, като същевременно не позволява на съда в исковото производство, който има правомощието да прецени дали такава клауза е неравноправна, да постанови привременни мерки, и по-специално спиране на посоченото изпълнително производство, когато постановяването на тези мерки е необходимо, за да се гарантира пълната ефективност на крайното му решение. 

 С така постановеното решение Съдът на ЕС застава на позицията, че защита която се дава от правото на ЕС следва да бъде навременна и ефективна. В контекста на българския процесуален закон това означава, че в случай че в заповедното производство не е предвидена възможност да се направи възражение за нищожност на клауза от сключен договор между потребител и доставчик, то следва да се предвиди правомощие на съда в исковото производство да постанови привременни /обезпечителни/ мерки чрез спиране на изпълнителното производство, с което да се гарантира ефективно упражняване на правата  на потребителя да прави възраженията, които материалноправните закони му предоставят.  Разбира се, за да се спре едно изпълнително производство съдът следва да бъде сезиран с такова искане и то своевременно – преди да е завършено изпълнението върху имуществото на потребителя.

Наред с важните разяснения относно процесуалноправния ред за ефективно упражняване на правата на потребителите, разглежданото решение на съда на ЕС дава и важни разяснения относно понятия, употребени в Директивата за защита на потребителите, а и пренесени от там в българския закон. Такова е понятието–„значителна неравнопоставеност“, която е в ущърб на потребителя – за да се стигне до извод за нейното наличие трябва да се прецени, дали и евентуално в каква степен по силата на договора потребителят е поставен в по-неблагоприятно правно положение от предвиденото в действащото национално право. За тази цел се явява релевантно да се разгледа и правното положение на потребителя с оглед на предвидените в националната правна уредба средства за предотвратяване на прилагането на неравноправните клаузи. Това се постига като се направи анализ на националните правни норми, приложими при липсата на уговорка между страните, за да се установи какво би било положението на потребителя при липсата на уговорката в договора, за която има съмнение, че неравноправна.

Тъй като в Директивата се поставя изискването неравнопоставеността да възниква „въпреки изискването за добросъвестност“. В тази връзка, тълкувайки това понятие, съдът на ЕС е изразил становището, че за да се провери дали е нарушено изискването за добросъвестност от страна на продавачът или доставчикът, дали когато включва дадена клауза в договора, последният може основателно да очаква, че потребителят ще се съгласи със съответната клауза при индивидуални преговори.
 

 Джаджарова