При някои договори за банков кредит, между банката и потребителят са договорени клаузи, съгласно които Банката има право едностранно да увеличи лихвата по кредита и се стига до резултат, че потребителят при сключването на договора се е съгласил да плаща една месечна вноска по възстановяването на кредитната сума, а  след като е изминал определен период от време, се оказва, че размерът на месечната вноска е драстично увеличен. Въпреки,че са извършвани плащания по банковия кредит, оказва се, че кредита не се погасява, а всичко, което е платено покрива само лихвите по кредита.

Така независимо, че страните са договорили една сума за възстановяване и период за възстановяване на същата, оказва се, че за потребителя съвсем не е ясно каква именно сума  ще трябва да възстанови на банката  и  за какъв период от време. До този резултат се стига, тъй като в Договора за кредит, Банката е вписала клаузи, по силата на които  Банката има право едностранно да изменя лихвения процент и потребителят е длъжен да се съгласи с извършената промяна едностранно от страна на Банката.

Срещу тази порочна практика обаче има механизъм за защита. Тъй като обикновено с Банките не може да се постигне разумно доброволно уреждане на спора, тъй като последните държат да получат всичко, съгласно договора и не са склонни да се търси изход от спора, приемлив и за двете страни, за потребителите остава открита възможността да търсят правата си по съдебен ред като предявяват отрицателен установителен иск срещу кредитодателя за установяване недължимост за претендирани суми за заплащане.

Когато договорът е сключен между банка и физически лица – кредитополучатели, отношенията между страните се регулират от Закона за защита на потребителя. Клаузата, съгласно която банката има право да извършва едностранно изменение на договора, включително в частта за претендираната лихва за заплащане върху кредитната сума, съставлява неравноправна клауза по смисъла на закона. Съгласно чл. 146 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са индивидуално договорени. Съгласно чл. 143 от ЗЗП неравноправна клауза е всяка договорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването на добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по сделката. За неравноправна клауза се счита и тази, с която на търговеца се позволява да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание, както и клаузата , която дава право на търговеца да увеличи цената на услугата, без потребителя да има право да се откаже от договора.  Всички тези хипотези, са налице при договора за банков кредит. Действително, съгласно закона, не се считат за неравноправни клаузи, клаузите, съгласно които доставчикът на финансови услуги си запазва правото при наличие на основателна причина да промени без предизвестие лихвен процент, дължим се от потребителя или към сделки с финансови инструменти и услуги, чиято цена е свързана с колебанията на борсов курс или индекс. В договорите за банков кредит обаче не се посочва  никъде какви са основанията, при които банката може да променя своя Базов Лихвен Процент /БЛП/, оказващ влияние върху лихвата дължима се от ищеца по договора за кредит. Уговорено е, че БЛП се отразява автоматично на размера на лихвения процент по договорите за кредит, посочено е, че той не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за кредитополучателя. Никъде в договора между страните не се съдържа постигане на съгласие по договорка – договорна клауза – за това как се сформира и какво влияе на БЛП. Не са посочени основания за промяната на неговата величина, влияеща на размера на задължението на ищеца. Не са посочени никакви критерии съобразявани от банката при определяне на размера на БЛП, а оттам и на размера на лихвата по кредита. Ето защо тези клаузи се явяват неравноправни и като такива са нищожни и не задължават кредитополучателя.

Освен това  няма как да се приеме, че клаузите в договора за банков кредит  са индивидуално договорени.

Това е така, тъй като обикновено в договора за банкова кредит липсват посочени основания за промяна на условията на договора и в частност БЛП, които да са запазени изключително в полза на банката. Това предполага липса на договаряне и постигане на съгласие между страните по въпроси, формиращи съдържанието на договорното отношение и няма как тази липса да е вследствие на договаряне между страните. Изхождайки от изложеното до момента,съдът приема, че доколкото в договора между страните е посочено, че „БЛП се определя от банката, неговата промяна действа незабавно и автоматично и не подлежи на договаряне”, то така договорена клауза навежда на извод за липса на индивидуално договаряне между страните за това как ще се определя размера на лихвата и месечната вноска дължима от кредитополучателя.

Подобни клаузи, съдържащи се в голяма част от сключваните договори за кредит с банките са част от съдържанието на договорите, като със същото съдържание кредитополучателят се е съгласил. То обаче е изготвено самостоятелно от банката и предложено на потребителя, без последният да е имал право и възможност да търси предоговаряне, изменение или отмяна на увреждащите го клаузи. Ето защо съдилищата приемат, че така договорените клаузи са нищожни, а всичко, което е платено въз основа на нищожни клаузи подлежи на възстановяване.

Българското законодателство и наличната съдебна практика поставят още едно условие, при установяването на описаните по –горе клаузи за недействителни, на което заслужава да бъде обърнато внимание. Според чл. 144, ал. 2 и ал. 3 от Закона за защита на потребителите има възможност за неприлагане на разпоредбите, установяващи недействителност на клауза, предвиждаща възможност за едностранна промяна на уговорения между страните лихвен процент при наличието обаче на обективни и основателни причини за неговата промяна или при промяна в борсовите курсове и индекси. В такъв случай обаче е необходимо в договора да бъде предвидено задължение за банката да уведоми кредитополучателят, а той от своя страна има възможност в 7 дневен срок да прекрати сключения договор. В тежест на банката е да докаже, че извършената от нея промяна на условията на договора са осъществени именно на основания предвидени в чл. 144 от ЗЗП. Това са единствените хипотези, изчерпателно посочени в закона, при които банката може да се освободи от действието на императивната норма на чл. 143 от ЗЗП. В случай обаче, че не е налице една от тези хипотези или банката не успее да ги докаже, то извършената едностранна промяна на  лихвения процент се явява напълно в противоречие с действащото законодателството и като такова – напълно нищожно.

Предвид изложеното до момента, съдилищата приемат, че подобни клаузи в договорите за банков кредит се явяват неравноправни клаузи, тъй като същите не са индивидуално договорени между страните. Приема се още, че подобни клаузи, с които банките запазват за себе си правото да променят едностранно условията по сключен договор за банков кредит, на непосочени в договора основания, са сключени изключително във вреда на потребителя, тъй като дават неконтролируеми права на банката, не отговарят на изискванията на добросъвестността, тъй като банката не е положила грижата на добрия съконтрахент при сключването на договора, и води до неравновесие на правата на двете страни по договора.

От друга страна кредитополучателят обикновено е икономически зависимата страна при договарянето и сключването на договорите за кредит, което предоставя изключителни права само на банката, безконтролно да променя съдържанието на договорните отношения между страните. Прилагането от съда на защитните норми на Закона за защита на потребителите спрямо сключените договори за банков кредит, позволява на кредитополучателите да защитят своите права срещу неравноправните клаузи, с които са „принудени” да се съгласят.

Konstantinova